Днес дивата на сръбската народна музика и една от най-сексапилните певици на естрадата през 80-те години, Vesna Zmijanac, е горда майка на Nikolija Jovanović и баба на малката Rea. В своята автобиографична книга „Kad zamirišu jorgovani“ или както тя я нарича „опит за автобиография“, Vesna разказва за тежките моменти в живота си.

„Втората половина на 80-те години, времето на моята най-голяма слава. Задвижен беше огромен мощен механизъм, в народната музика започна да се случва това, за което никой не бе предполагал.

Било ми е писано по време на най-голямата ми слава да изпитам и най-големите душевни мъки. Голямата радост от огромния успех да потисна също с толкова голяма, а даже и по-голяма болка, каквато е загубата на дете. Нашия първи син аз и Vlada Jovanović изгубихме през 1986 година, когато бях в седмия месец от бременността. Спонтанният аборт се случи в паузата на концерт в Младеновац.

Първите няколко седмици след това, докато болката от загубата беше още прясна, исках да изчезна, да ме няма. Обвинявах себе си. Но животът така или иначе продължава. Работата искаше своето. Отказаните заради преждевременно прекъснатата ми бременност участия бяха подновени. Аз се отдадох на всичко това с още по-голяма жар, може би искайки чрез работата и изтощението да излекувам раната в душата си. Не съм и предполагала, че за нещастие, всичко това ще ми се случи отново за съвсем кратко време, след по-малко от година…

Несъденото мое и на Vlada дете, отново син, и отново в седмия месец на бременността, изгубих при подобни обстоятелства през 1987 година. Питах се и тогава, а и сега, с какво съм заслужила да ми се случи всичко това. В какво съм сгрешила, с какво съм обидила някого. Живях доста дълго бурен живот и може би има неща, с които не се гордея.

По-нататък в книгата Vesna пише и за силата, която е намерила в себе си:

„И намерих знака, намерих посоката. Тя, естествено, е била в мен. В моята сила, в моята воля, в моята осъзнатост, че всяко страдание пречиства и те прави по-силен. В желанието ми да бъда за някого най-обичаното същество на света – да бъда майка. И чувствайки че това мое желание е достатъчен залог за бъдеща щастлива развръзка, отивайки направо от болницата (след интервенцията) на връчването на статуетката „Oskar popularnosti“, реших никога повече да не допускам в живота си нещо да бъде по-важно от собствените ми спокойствие, здраве и хармония.

1989 година е белязана от две събития, които без всякакво съмнение са най-значимите в личния ми и професионален живот. В началото на годината, с голямата и безкористна помощ на моя приятел Dino издадох плочата „Kad zamirišu jorgovani“, а на 19 октомври родих дъщеря си Nikolija.

Никога дотогава в живота си не съм изпитвала такава тревожност, такъв страх, както беше през онези седем месеца от престоя ми в болницата. И нищо преди това (или дори след това) не е означавало толкова много за мен, сякаш този път всичко ще бъде наред, че този път ще успея да извадя най-ценното нещо, което някога съм имала в себе си – живота. При всяко помръдване в стомаха ми ме избиваше студена пот. При всяко движение на Nikolija, всяка болка в кръста или таза изпадах в паника. На 19 октомври в 8.30 сутринта, след рутинно извършено цезарово сечение се роди дъщеря ми Nikolija, която беше кръстена на баба си, майката на Vlada.“

Taka Vesna описва в своята книга тези тъжни и щастливи събития. Сега има своята прекрасна дъщеря и внучка. След мъките идва и наградата – „малкото живо пакетче“, както Vesna Zmijanac галено нарича Nikolija.